Ако Несебър беше Помпей

Морето тихо шумолеше покрай босите брегове на Несебър. Улиците на малкия град бяха напълно тихи, безлюдни. Всички сергии бяха изчез­нали, всички капаци на про­зор­ците бяха затво­рени, и всички порти—залостени. Всяка къща беше покорно навела покрив, смълчана сред обедната омара. Слънцето се беше издиг­нало високо в авгус­то­вото небе и без­б­рой­ните му лъчи, подобни на златни копия тан­цу­ваха танца на завоевателя—в този момент то беше един­с­т­ве­ният влас­те­лин над града!

Пред нас се открива случай да видим Несебър по уникален начин, какъвто няма да намерим никъде другаде, освен в този сън:

Несебър никога не е спокойно място. Този малък полу­ос­т­ров всякога е завладян от посе­ти­тели. Той се е пре­вър­нал в турис­ти­ческа джунгла: нався­къде са се появили сергии, хла­дил­ници за сладолед, магазини за сребро. Ако се разходим когато и да било, тук винаги бучи натрап­чив визуален „шум“, който пречи да „чуем“ гла­со­вете на старите къщи и камен­ните църкви.

Обаче, сега Несебър е замлък­нал подобно на Помпей: напомня на призра­чен кораб изгубен някъде в морето. Улиците му се разливат във всички посоки и приличат на корита на отдавна пре­съх­нали реки. От двете им страни се изправят къщите на богатите чер­но­мор­ски търговци. Камен­ните дувари на при­зем­ните им етажи се под­реж­дат един до други и се сливат в една обща безлична стена от двете страни на тро­то­а­рите. Хам­ба­рите със зърно, които се поме­ща­ват зад тях, както и сушените риби, лодките, греблата, фенерите и рибар­с­ките мрежи сега стоят непот­ребни, скрити от погледа, заклю­чени. Горните етажи, типично ушити с дървени дъски, се наддават над улиците и като че ли се опитват да се пре­сег­нат едни към други, за да се скрият от жес­то­ките копия на слънцето, както прави стадо овце по пладне.

На където и да тръгнем, всички посоки си приличат—станали са еднакви! И тихия шум от морските вълни—и той е моно­то­нен.

На този едно­об­ра­зен фон един­с­т­вено правят разлика камен­ните сред­но­ве­ковни несе­бър­ски църкви. Обик­но­вено тяхното при­със­т­вие е приглу­шено, но сега, когато в Несебър няма никого, те изпъкват с цялото си раз­но­об­ра­зие и живо­писна енергия.

Св. архан­гели Михаил и Гавраил  XIII век. 

Хистос Пан­ток­ра­тор (Все­дър­жа­тел)  ХІІІ-ХІV век. 

Св. Йоан Кръс­ти­тел Х век. 

Св. Стефан или т.н. Новата Мит­ро­по­лия ХІ-ХІІІ век. 

Заели са стра­те­ги­чески места из града: намираме ги по пло­ща­дите, кръс­то­ви­щата и крайб­реж­ните алеи. Те са като архи­тек­турни оазиси сред пустиня от нагрети кал­дъ­ръми, сиви дувари, и обрушени от солените морски ветрове дървени дъски. Изглеж­дат нереално, като миражи от изгубен свят. Несе­бър­с­ките църкви, и тук-там някоя смо­ки­нова градина, са един­с­т­ве­ното което оживява пейзажа, задържа погледа и прави оби­кол­ката при­чуд­лива.

Според една древна легенда, имало е време, когато в Несебър са същес­т­ву­вали 40 църкви и 10 манас­тира! Тази история изглежда подоз­ри­телно украсена, но когато си дадем сметка колко е при­тес­нена всъщност тери­то­ри­ята на древна Месем­б­рия, и преброим колко сред­но­ве­ковни църкви и сега има, ще си кажем, по фило­соф­ски, че във всяка легенда има нещо вярно.

Голям брой храмове се срещат в много сред­но­ве­ковни градове, обаче в Несебър исто­ри­чес­ките събития са се оказали по-бла­гос­к­лонни. Тези памет­ници на кул­ту­рата са достиг­нали до нас със запазени цели стени, а по някога и цял покрив.

Несе­бър­с­ките църкви не изпъкват със своята големина (по размери са сравними със околните сгради). Нито пък изпъкват със своята форма (тя обик­но­вено е най-проста: издължен пра­во­ъ­гъл­ник). Това което ги отличава е тяхната нео­би­чайна фасадна украса. Тя е подобна на знатна дреха, с която несе­бър­с­ките църкви се загръщат като тър­нов­ски бла­го­род­ници. Тя е ярка, сложна, с много детайли, полих­ромна.

Тази одежда е „изтъкана“ от мно­жес­тво архи­тек­турни елементи: арки, конзоли, колони, фронтони, слепи ниши, зъбчати корнизи. Те никога не напускат плос­костта на стената, ами действат само като релеф, като една гра­па­вина, по която цял ден се гонят сенки. Въз­дейс­т­ват с естес­т­ве­ните цветове на самите мате­ри­али от които са напра­вени: бял камък, червена тухла, бежов варовик. Покрай тях пре­ми­на­ват фризове от гле­джо­сани кера­мични лалета, панички и розетки, които правят впе­чат­ле­ни­ето за вечно неу­вях­ващи венци от каменни цветя.

Украсата е сте­пе­ну­вана по височина: от долу нагоре тя става все по-богата и се разгръща във все по-сложни ком­по­зи­ции. Увлича погледа към небето, където дебне плам­тя­щото слънце и раз­вър­зва въоб­ра­же­ни­ето.

Сред­но­ве­ков­ният майстор се е опитал да създаде реалност извън плос­костта на стената—всички архи­тек­турни елементи вградени в фасадите създават образа на град, те са  открад­нат поглед към небес­ното царство, към небес­ният Йеру­са­лим.  

Прочети още